Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.03.2011 22:45 - Не мога да не споделя - Чернобилска молитва
Автор: dorichela Категория: Лични дневници   
Прочетен: 14382 Коментари: 27 Гласове:
30

Последна промяна: 22.03.2011 15:05


Източник: http://doriana129.wordpress.com/2011/03/19/%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B8-%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81/

Откъс от книгата на Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва”

Превод от руски – Лилия Петрова, на която безкрайно благодаря за този текст!

 

„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или за любовта? Или това е едно и също… За какво?

 

… Бяхме се оженили наскоро. Още ходехме по улиците и се държахме за ръце, дори и да отивахме в магазина. Винаги заедно. Аз му казвах: „Обичам те”. Но все още не знаех колко го обичах… Не си представях… Живеехме в общежитието на пожарната част, където той служеше. На втория етаж. Там имаше още три млади семейства, за всички нас – само една кухня. А долу, на първия етаж, бяха паркирани машините. Червени пожарникарски коли. Това беше работата му. Аз винаги знаех къде е, какво става с него. Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя: „Затвори прозореца и лягай да спиш. Има пожар на станцията. Скоро ще си дойда”.

Не видях самия взрив. Само пламъка. Всичко буквално светеше… Цялото небе… Висок пламък. Сажди. Страшна жега. А него го няма и няма. Саждите бяха затова, защото гореше битум, покривът на станцията била залята с битум. Той после каза, че ходили като в смола. Гасели огъня, а той пълзял. И отново се вдигал. С крака ритали горящия графит… Тръгнаха без брезентовите костюми, както бяха по риза, така. Не ги бяха предупредили, викаха ги за обикновен пожар…

 

Стана четири… пет… шест часа… В шест смятахме да идем с него при родителите му. Да садим картофи. От града Припят до село Сперижие, където живееха родителите му, разстоянието е 40 км. Сеитба, оран… Обичаше да се занимава с това… Майка му често си спомняше, че те с баща му не искали да го пускат в града, даже му построили нова къща на село. Взели го в армията. Служил в Москва в пожарни войски, и когато се върнал, бил непреклонен: само пожарникар! Нищо друго не признавал. (Мълчи.)

Понякога сякаш чувам гласа му… Живият му глас… Даже фотографиите не ми въздействат така, както гласа. Но той никога не ме вика. И насън… Аз съм тази, която го вика…

Стана седем часа… В седем ми предадоха, че той е в болницата. Аз мигом побягнах натам, но около болницата вече имаше кордон милиция, не пускаха никого. Само линейките можеха да влизат. Милиционерите викаха: колите се движат с висока скорост, не се приближавайте. Не само аз, всички дойдоха, всички, на които мъжете се оказаха през тази нощ на станцията. Хвърлих се да търся своята позната, тя беше лекар в тази болница. Хванах я за халата, когато излизаше от линейката: “Пусни ме!” — “Не мога! Той е зле. Всички там са зле”. Но аз не я пускам: “Само да го видя”. “Добре, — казва ми, — тогава бегом. Само за петнадесет – двадесет минути”. Аз го видях… Целият отекъл, подпухнал… Очите му не се виждат… “Трябва мляко. Много мляко! — каза ми познатата. — Трябва да изпият поне по три литра”. — “Но той не пие мляко”. — “Сега ще пие”. Много лекари, медицински сестри, особено санитарки в тази болница след известно време ще се разболеят. Ще умрат. Но тогава никой не знаеше това…

В десет сутринта умря операторът в станцията Шишенок… Той умря пръв… На първия ден… Разбрахме, че под развалините е останал вторият — Валерий Ходемчук. Така и не го намериха. Бетонираха го. Но още не знаехме, че всички те са първите.

 

Питам го: “Васенка, какво да правим?” — “Махай се оттук! Махни се! Ще имаш дете „. А аз съм бременна. Но как да го оставя? Той се моли: „Махни се! Спасявай детето” — „Първо да ти донеса мляко, а после ще решим”.

Притичва приятелката ми Таня Кибенок… Мъжът й лежи в същото отделение. Таня е с баща си, той е с кола. Качваме се и отиваме в най-близкото село за мляко, то е на около три километра извън града … Купуваме много трилитрови бутилки с мляко. Шест – за да стигнат за всички… Но от млякото страшно повръщаха… Губеха съзнание постоянно, сложиха ги на системи. Лекарите казваха, незнайно защо, че са се отровили от газове, никой не говореше за радиация. А градът се напълни с военна техника, затвориха всички пътища. Навсякъде войници. Спряха влаковете и електричките. Миеха улиците с някакъв бял прах… Притеснявах се как утре ще се добера до селото, за да му купя прясно мляко? Никой не говореше за радиация… Само военните ходеха с маски… Гражданите купуваха хляб от магазините, бонбоните бяха на открити лавки. Пирожките бяха изложени на сергиите… Делничен ден. Само…

Миеха улиците с някакъв прах…

Вечерта не ни пуснаха в болницата… Наоколо беше пълно с хора… Аз стоях срещу прозореца му, той се приближи и нещо ми викаше. Така отчаяно! В тълпата някой чу: през нощта ги местят в Москва. Жените се струпахме на купчинка. Решихме: отиваме с тях. Пуснете ни при нашите мъже! Нямате право! Налитахме на бой, драскахме с нокти. Войниците, вече имаше двоен кордон, ни отблъскваха. Тогава излезе лекар и потвърди, че ще летят със самолет до Москва, но трябва да им занесем дрехи, — тези, в които са били на станцията, са изгорели. Вече нямаше автобуси, и ние хукнахме да бягаме през целия град. Връщаме се с чантите, а самолетът им вече излетял. Специално ни излъгаха… За да не викаме, да не плачем…

Нощ… По едното платно на улицата минават автобуси, стотици автобуси (вече готвеха града за евакуация), а по другото платно – стотици пожарникарски коли. Докараха ги отвсякъде. Цялата улица беше в бяла пяна. Ние вървим по нея… Ругаем, плачем…

По радиото казаха, че вероятно целият град ще бъде евакуиран за три до пет дни, вземете си топли дрехи и спортни костюми, ще живеете в гората. На палатки. Хората даже се зарадваха: отиваме сред природата! Там ще посрещнем Първи май (б.прев. – денят на труда – за всички млади читатели). Необичайно. Купуваха вино, шишчета. Взимаха си китарите, магнетофоните. Любимите майски празници! Плачеха само тези, на които им бяха пострадали мъжете.

 

Пътя не помня… Опомних се, като видях майка му: „Мамо, Вася е в Москва! Със специален полет ги откараха!” Тогава дозасадихме градината… картофи, зеле (а след седмица евакуираха цялото село!) Кой знаеше? Кой знаеше тогава за това? Вечерта започнах да повръщам. Аз съм бременна в шести месец. Толкова ми е зле… През нощта сънувам, че ме вика, докато беше жив, ме викаше насън: „Люся! Люсенка!” А когато умря, нито веднъж не ме повика… Нито веднъж… (Плаче.) Ставам сутринта с мисълта, че заминавам сама за Москва… “Къде си тръгнала такава?” — плаче мама. Тате се приготви за път: „Нека той те закара”. Той изтегли спестяванията, които имаха в банката. До стотинка.

Пътя не помня… Пътуването се е изличило от паметта ми… В Москва питахме първия срещнат милиционер, в коя болница лежат пожарникарите от Чернобил, и той ни каза, а аз даже се учудих, защото ни плашеха: държавна тайна, строго секретно.

Болница номер шест — на “Щукинская”…

В тази болница има специален радиологичен корпус, където не пускаха без пропуск. Аз дадох пари на дежурната, и тя ми казва: „Върви”. Каза ми и на кой етаж са. Отново питах някого, молих се… И ето, седя в кабинета на завеждащата радиологическото отделение — Ангелина Василиевна Гускова. Тогава още не знаех името й, не запомнях нищо. Знаех само, че трябва да го видя… Да го намеря…

Тя веднага ме заразпитва:

─ Миличката ми! Миличка… имаш ли деца?

Как да си призная?! Моментално ми проблясва, че трябва да скрия бременността си. Няма да ме пуснат при него! Добре, че съм слабичка, и изобщо не ми личи.

─ Имам. — Отговарям аз.

─ Колко?

Мисля: “Трябва да кажа, че са две. Ако кажа едно – пак няма да ме пуснат”.

─ Момче и момиче.

─ Щом са две, значи, явно повече няма да се наложи да раждаш. А сега ме слушай: централната му нервна система е напълно поразена, костният мозък също…

 

“Е, добре, — мисля си аз, — ще бъде малко нервен”.

─ Чуй и това: ако заплачеш – веднага ще те отпратя. Не трябва да го прегръщаш и целуваш. Не се приближавай до него. Давам ти половин час.

Но аз вече знаех, че оттук не си тръгвам. И ако си тръгна, то ще е заедно с него. Дадох си клетва!

Влизам… Те седят на кревата, играят на карти и се смеят.

─ Вася! — му подвикват.

Обръща се:

─ О, братлета, край! И тук ме намери!

Смешен такъв, пижамата му 48 размер, а той носеше 53. Ръкавите и панталоните му къси. Отоците от лицето му обаче спаднаха… В системите им вливаха някакъв разтвор…

─ Къде пропадна? — питам го аз.

Той иска да ме прегърне.

─ Стой-стой, — не го пуска до мен лекарят. — Няма нужда от прегръдки.

Някак си го обърнахме на майтап. Притичаха и другите, от другите стаи. Всичките наши. От Припят. Двадесет и осем човека докараха със самолета. Какво става? В града как е? Отговарям, че започна евакуация, всички се местят за три-пет дена. Момчетата мълчат, обаждат се две жени, едната от които била дежурна онази нощ на станцията, тя заплака:

─ Боже мой! Там са децата ми. Какво става с тях?

Искахме да останем сами, поне за една минутка. Момчетата почувстваха това, и всеки измисли някаква причина за да излязат в коридора. Тогава го прегърнах и целунах. Той се отдръпна:

─ Не стой така. Седни на столчето.

─ Глупости, — махах с ръка. — Ти видя ли къде е бил взрива? Какво е станало? Та вие сте били първите там…

─ Най-вероятно е провокация. Някой специално е предизвикал взрива. Всички момчета сме на това мнение.

Тогава така се говореше. И мислеше.

На следващия ден, когато дойдох, те вече лежаха поединично, всеки в отделна стая. Строго им беше забранено да излизат в коридора и да общуват помежду си. Чукаха си по стената: точка—тире, точка—тире… Точка… Лекарите го обясняваха с това, че всеки организъм по своему реагира на високи дози облъчване, така че един ще издържи, а друг няма. Дори стените обезопасиха. Отляво, отдясно, етаж отгоре, етаж отдолу… Преместиха всички болни оттам в други стаи… Под тях и над тях нямаше никого…

Три дни живях при едни мои познати. Те ми казваха: вземи тенджера, паници, взимай всичко, което ти трябва, не се притеснявай. Такива хора се оказаха… Такива! Варих им пуешки бульон, за шестимата… Шест наши момчета… Пожарникари… От една смяна… Всички те бяха дежурни през онази нощ: Ващук, Кибенок, Титенок, Правик, Тищура. Купих им на всички в магазина четки и паста за зъби, сапун. Нищо подобно нямаше в болницата. Купих им по една кърпа… Сега се чудя на моите московски познати, те, разбира се, се страхуваха, всички се бояха тогава, имаше всякакви слухове, но въпреки това самите ми предлагаха: вземи всичко, което ти трябва. Взимай! Как е той? Как са те? Ще живеят ли? Живеят… (Мълчи). Тогава срещнах много добри хора, не запомних имената на всички… Светът беше се смалил до една точка… До него… Само до него… Помня една възрастна санитарка, която ме учеше: „Има болести, които са нелечими. Трябва да седиш до него и да го милваш по ръката”.

Рано сутринта бягам на пазара, оттам при познатите си, варя бульон. Да почистя съдовете, да надробя всичко, да разлея по порции… Един от тях се помоли: „Донеси ябълки”. Ходех с шест половинлитрови бутилки! Винаги с шест! В болницата… Седя до вечерта. А вечерта – отново в другия край на града. Колко щях да издържа така? Но след три дни ми предложиха да се преместя в хотела за медицински работници, който е на територията на самата болница. Боже, какво щастие!!

─ Но там няма кухня. Как ще им готвя?

 

─ Вече няма нужда да им готвите. Стомасите им отхвърлят храната.

Той започна да се променя — всеки ден срещах вече друг човек… Започнаха да му излизат повърхностни рани… В устата, по езика, по бузите — отначало се появиха малки язвички, които започнаха да се разрастват… Слизестата тъкан падаше на пластове, на бели ципи. Цветът на лицето му… Цветът на тялото… Син… Червен… Сиво-кафеникав… А всичко това е мое, толкова любимо! Това не може да се разкаже! И не може да се опише! Даже не може да се преживее… Спасяваше ме това, че всичко това ставаше мигновено, нямаше време за мислене, нямаше време за плач.

Аз го обичах! Още не знаех колко много го обичах! Едва се бяхме оженили… Още не се бяхме нарадвали един на друг… Вървим по улицата. Изведнъж ме повдига във въздуха и ме завърта. И ме целува, целува. Разминаваме се с хората, и всички те се усмихват.

Клиниката по остра лъчева болест — четиринадесет дни… За четиринадесет дни човек умира…

В хотела още на първия ден ме измериха с дозиметър. Дрехите, чантата, портмонето, обувките – всичко „гореше”. И ми взеха всичко това. Даже бельото. Парите ми върнаха само. Вместо дрехите ми дадоха болничен халат петдесет и шести размер, а аз нося 44, чехли 43 размер, а аз нося 37. Дрехите, казаха, може да ти върнем, а може и да не можем, вероятно няма да можем да ги изчистим. В този вид се появих пред него. Той се изплаши: „Боже мой, какво ти е?” А аз се изхитрявах да им варя бульон. В голяма стъклена банка слагах бързовар… мятах вътре пилешки дреболийки… На мънички-мънички късчета… След това някой ми даде малка тенджерка, може би чистачката, или дежурната сестра. Някой ми даде дъсчица, на която режех свеж магданоз. По болничен халат нямаше как да ида до пазара, носеха ми продуктите оттам. Но всичко това беше безполезно, той не можеше дори да пие… Да преглътне сурово яйце… А колко ми се искаше да му направя нещо по-вкусничко! Като че ли това можеше да му помогне. Дотичах до пощата: „Момичета, — моля се аз, — спешно трябва да позвъня на родителите си в Ивано-Франковск. Тук умира мъжът ми”. Някак си те веднага се досетиха откъде съм и кой е мъжът ми и веднага ме свързаха. Баща ми, сестра ми и брат ми в същия ден излетяха в Москва. Докараха ми вещите. И пари.

Девети май… Той винаги ми казваше: „Не можеш да си представиш колко красива е Москва! Особено в Деня на Победата, когато има салют. Иска ми се да го видиш някой ден”. Седя до него в стаята, той отвори очи:

─ Сега сутрин ли е, или вечер?

─ Девет вечерта.

─ Отваряй прозореца! Салютът започва!

Отворих прозореца. Осмият етаж, целият град като на длан! Букет от огън се издигна високо нагоре в небето.

─ Я виж ти!

─ Обещах ти, че ще ти покажа Москва. Обещах ти, че на празниците цял живот ще ти подарявам цветя…

Огледах се — а той вади изпод възглавницата три карамфила. Дал пари на сестрата — и тя ги купила.

Прегръщам го и го целувам:

─ Единствен мой! Любов моя!

Започна да ми се кара:

─ Какво ти казват лекарите? Не трябва да ме прегръщаш! Не трябва да ме целуваш!

Забраняваха ми да го прегръщам. Да го милвам… Но аз… Аз го повдигах и го настанявах в кревата. Сменях му чаршафите, слагах му термометъра, слагах му и отнасях подлогата… Миех пода… Цялата нощ – заедно с него. Следях всяко негово движение. Всяка глътка въздух.

Добре, че не се случи в стаята, а в коридора… Замая ми се главата, аз се хванах за перваза… Минаваше лекар, той ме хвана за ръката. И изведнъж, неочаквано:

─ Бременна ли сте?

─ Не-не! — Така се уплащих, че някой може да ни е чул.

─ Не ме лъжете, — въздъхна той.

 

Така се разстроих, че не успях въобще да го помоля каквото и да е.

На другата сутрин ме викат при завеждащата:

─ Защо ме излъгахте? — строго ме попита тя.

─ Нямах изход. Ако кажех истината — щяхте да ме върнете у дома.

Благородна лъжа!

─ Какво направихте!!

─ Но аз съм с него…

─ Миличката ми! Миличка…

Цял живот ще бъда благодарна на Ангелина Василиевна Гускова. Цял живот!

Другите съпруги също идваха, но тях вече не ги пускаха. Влизаха само майките. Само на тях разрешиха… Майката на Володя Правик през цялото време се молеше на Бога: „Вземи по-добре мен”.

Американският професор, доктор Хейл… Той извърши операцията по присаждане на костен мозък… Утешаваше ме: има надежда, малка, но я има. Такъв як организъм, такъв силен момък! Извикаха всичките му роднини. Двете му сестри дойдоха от Белорус, брат му от Ленинград (б.прев. – Ст. Петербург), там беше войник. По-малката му сестра, Наташа, беше само на четиринадесет, много плачеше и се страхуваше. Но нейният костен мозък даде най-добри резултати… (Замлъква.) Вече мога да разказвам за това… Преди не можех. Десет години мълчах… Десет години… (Замлъква.)

 

Когато разбра, че ще вземат костен мозък на малката му сестричка, веднага се отказа: „По-добре да умра. Не я пипайте, тя е още мъничка”. По-голямата сестра, Люда, беше на двадесет и осем, самата тя е медицинска сестра и прекрасно знаеше какво прави. „Само и само да оживее” – казваше тя. Аз видях операцията… Те лежаха един до друг в операционната… Там имаше голям прозорец, през който ги гледах. Операцията продължи два часа. Когато свършиха, Люда беше по-зле, отколкото той, на гърдите си тя има осемнадесет проби, трудно излезе от наркозата. И сега е болна, инвалид е… Беше красиво, смело момиче. Не се омъжи… А тогава аз тичах от едната стая в другата, от него — при нея. Той лежеше вече не в обикновена стая, а в специална барокамера, зад прозрачен похлупак, и не ни се разрешаваше да влизаме там. Там имаше специални приспособления, за да може, без да се повдига похлупака, да се правят инжекции, да се слага катетър… Но всичко беше облепено с хартиено тиксо, на сглобки, и се научих да ги разглобявам… Да ги махам… Да се докосвам до него… До кревата му имаше едно малко столче. Ставаше му толкова зле, че не можех да изляза дори за минута. Постоянно ме викаше: „Люся, къде си? Люсенка!” И ме викаше, викаше…

Другите барокамери, където лежаха нашите момчета, се обслужваха от войници, защото санитарите се отказаха, искаха защитно облекло. Войниците изнасяха подлогите. Миеха пода, сменяха чаршафите… Изцяло ги обслужваха. Откъде се появиха войниците? Не питах… Само той… Той… А всеки ден чувах: умрял, умрял… Умря Тищура. После Титенок. Умря… Като с чук по темето…

По тридесет пъти дневно миех кревата. С кръв и слуз. Кожата започна да се пука на ръцете и краката му… Цялото му тяло се покри с пришки. Когато въртеше глава, на възглавницата оставаше кичур коса… А всичко това ми беше така мило. Любимо… Опитвах се да се шегувам: „Дори е много удобно. Няма да ти трябва гребен”. Скоро ги подстригаха. Аз лично го подстригах. Всичко за него исках да правя сама. Ако можех да издържам физически, по 24 часа дневно нямаше да мръдна от него. Скъпях всяка минутка…. Всяка минутка… (Закрива лицето си с ръце и мълчи.) Дойде брат ми и се изплаши: „Няма да те пусна там” А тате му казва: „Нея ли няма да пуснеш? Та тя ще влезе през прозореца! През пожарната стълба!”

Излизам за малко… Връщам се – на столчето до него портокал. Голям, но не жълт, а розов. Усмихва се: „Почерпиха ме. Вземи го”. А сестрата ми маха през преградата, че не трябва да ям този портокал. След като е бил до него известно време, не само че не трябва да се яде, ами не трябва и да се пипа. „Изяж го, — моли ме. — Ти обичаш портокали. Взимам портокала в ръка. А през това време той затваря очи и заспива. През цялото време му правеха инжекции, за да спи. Наркотици. Сестрата ме гледа ужасена… А аз? Аз съм готова да направя всичко, само и само той да не мисли за смъртта… И за това, че болестта му е ужасна, че аз се страхувам от него… Част от някакъв разговор… Запечатал се е в паметта ми… Някой ме увещава: „Не бива да забравяте: пред вас вече не е мъжът ви, не е любимият ви, а радиоактивен обект с много висока плътност на заразяване. Вие не сте самоубийца. Вземете се в ръце”. А аз, като луда: „Обичам го! Обичам го!” Той спеше, а аз шептях: „Обичам те!”. Вървях в двора на болницата: „Обичам те!” Носих му подлогата: „Обичам те!” Спомнях си, как живеехме преди… В нашето общежитие… Той заспиваше през нощта само тогава, когато ме хванеше за ръка. Имаше такъв навик: насън да ме държи за ръка. През цялата нощ.

А в болницата аз го хващах за ръката и не го пусках…

Нощ. Тишина. Сами сме. Погледна ме внимателно-внимателно и изведнъж каза:

— Така ми се иска да видя нашето дете. Какво е?

— Как ще го наречем?

— Е, това вече ти сама ще решиш…

— Но защо сама, като сме двама?

— Тогава, ако е момче, нека бъде Вася, а ако е момиче — Наташка.

— Как така Вася? Аз вече си имам един Вася. Ти! Друг не ми трябва.

Все още не знаех, колко го обичам! Той… Само той… Като сляпа! Даже не чувствах пулса под сърцето. Въпреки че бях вече шести месец… Мислех си, че вътре в мен мъничката ми е защитена… Мъничката ми…

Никой от лекарите не знаеше, че нощувам при него в барокамерата. Не се досещаха. Сестрите ме пускаха. Отначало се опитваха да ме разубеждават: „Ти си млада. Какво си намислила? Това вече не е човек, а реактор. Заедно ще изгорите” А аз, като кученце, тичах след тях… Стоях с часове пред вратата. Молех ги, умолявах ги… И тогава им писна: „Майната ти! Ти си луда”. Сутринта малко преди осем, когато започва визитацията, една от сестрите ми маха през преградката: „Бягай!” За един час отивам в хотела. А от девет сутринта до девет вечерта имах пропуск. Краката ми бяха посинели до колената, подпухнали, толкова се уморявах. Душата ми беше по-силна от тялото … Любовта ми…

 

 

Докато бях с него… Не правеха това… Но, когато си тръгвах, те го фотографираха… Без дрехи. Гол… Отгоре му мятаха само един чаршаф. Всеки ден му сменях чаршафите, а вечерта те бяха в кръв. Повдигам го, и на ръцете ми остават парчета кожа, залепват. Моля го: „Миличък! Помогни ми! Подпри се на ръка, на лакът, колкото можеш, за да разстеля добре чаршафа, да не остане някоя гънка под ръба”… Всеки един ръб означаваше за него нова рана. Режех си ноктите до кръв, за да не го одраскам, без да искам. Никоя от сестрите не смееше да се приближи, ако имаше нещо, викаха мен. И те… Те го снимаха. Казваха, че е за науката. А как исках да ги изхвърля оттам! Исках и да викам! Как могат! Ако можех да не ги пускам там… Само ако можех…

Излизам от стаята в коридора… Удрям се в стената, сядам на дивана, защото нищо не виждам. Спирам дежурната сестра: „Той умира”. — Тя ми отговаря: „Какво искаш? Той е получил хиляда и шестстотин рентгена, а смъртоносната доза е четиристотин.” И на нея й е мъчно, но по друг начин. А това всичкото е мило, мое… Любимо.

Когато всички те умряха, в болницата направиха ремонт. Изстъргаха и измазаха наново стените, избиха и изнесоха паркета. После дойдоха дърводелците.

 

След това – последното… Спомените ми са откъслечни. Всичко плува…

През нощта седя до него на столчето… В осем сутринта: „Васенка, ще тръгвам. Само малко да отдъхна” Отвори и затвори очи — пусна ме. Едва-що дойдох до хотела, влязох си в стаята и легнах на пода, не можех да лежа на кревата, всичко ме болеше, и една санитарка ми чука по вратата: „Върви! Тичай при него! Вика те, непрекъснато!” А онази сутрин Таня Кибенок така ме молеше, умоляваше ме: „Да идем заедно на гробищата. Без теб няма да мога”. Онази заран погребваха Витя Кибенок и Володя Правик. Мъжът ми беше приятел с Витя, бяхме приятелски семейства. Ден преди взрива се фотографирахме заедно в общежитието*. Мъжете ни бяха толкова красиви на тази снимка! Толкова весели! Последният ден на тогавашния ни живот… ДоЧернобилски… Такива щастливи бяхме!

Връщайки се от гробищата, бързо звъня на дежурната сестра: „Как е той?” — „Почина преди петнадесет минути”. Как? Та аз бях до него цялата нощ. Нямаше ме само три часа! Застанах до прозореца и се развиках: „Защо? За какво?” Гледах небето и виках така, че ме чуваше цялата сграда… Бояха се да ме приближат… Опомних се: трябва да го видя! Да го видя! Хвърлих се към стълбите… Той още лежеше в барокамерата, не бяха го изнесли. Последните му думи били: „Люся! Люсенка!” — „Ей сега излезе. Сега ще дойде”, — успокоила го сестрата. Въздъхнал и притихнал.

Вече не се отделих от него. Вървях чак докато го положиха в ковчега… Въпреки че запомних не самия ковчег, а целофановия чувал. Този чувал… В моргата ме попитаха: „Искате ли да ви покажем в какво ще го облечем”. Искам! Облякоха го в парадната униформа, фуражката му я сложиха на гърдите. Не можаха да му подберат обувки, защото краката му се бяха подули страшно. Бомби, а не крака. Разрязаха и парадната униформа, не можаха да му я наденат, вече нямаше тяло. Цялото беше една кървава рана. В болницата последните два дни… Вдигам му ръката, а костта се клати, тъканта паднала от нея. Парчета от белия му дроб и бъбреците излизаха през устата… Задавяше се от своите вътрешности… Намотавам си бинт на ръката и бъркам в устата му, вадя всичките тези неща… Това не може да се разкаже! И не може да се напише! Не може и да се преживее … Това всичко е толкова мило, любимо… Такова… Не можаха да му сложат дори най-големия размер обувки. Положиха го в ковчега бос…

 

Пред очите ми… В парадната униформа го пъхнаха в целофанов чувал и го завързаха. Този чувал го сложиха в дървения ковчег. Ковчега обмотаха отново в целофан. Той беше прозрачен, но дебел като тиксо. И цялото това нещо вече сложиха в цинков ковчег, едва го напъхаха. Фуражката остана отгоре.

Дойдоха всички… Неговите родители, моите родители… Черни забрадки купиха в Москва… Приемаше ни извънредна комисия. На всички нас говореха едно и също, че няма да ни дадат телата на вашите мъже, на вашите синове, тъй като те са много радиоактивни и ще бъдат погребани на московско гробище по специален начин. В херметизирани цинкови ковчези, под бетонна плоча. И трябва да разпишете този документ… Необходимо е вашето съгласие… Ако някой започнеше да се възмущава и да иска да отнесе ковчега, за да го погребе в родните места, започваха да го убеждават, че те, видите ли, са герои и вече не принадлежат на семействата си. Те вече са държавна собственост. Принадлежат на държавата…

Седнахме в катафалката… Роднините и някакви военни. Полковник с радиостанция… По нея предават: „Чакайте заповед! Чакайте!” Два или три часа обикаляме по Москва, по околовръстното. Отново се връщаме в Москва. По радиостанцията: „Не разрешаваме достъп до гробището. Там има чуждестранни кореспонденти. Почакайте още”. Родителите мълчат… Мама е с черна забрадка… Чувствам, че губя съзнание. Започвам истерия: „Защо трябва да крия мъжа си? Кой е той? Убиец? Престъпник? Бандит? Кого погребваме?” Мама: „Тихо, тихо, момичето ми”. Милва ме по главата, хваща ме за ръката. Полковникът предава: „Разрешете да отидем на гробището. Жената изпадна в истерия”. На гробището имаше кордон войници. Вървяхме под конвой. И ковчега носехме под конвой. Не пуснаха никой да се сбогува… Само роднините… Заравяха ги моментално. „Бързо! Бързо!” — командваше офицерът. Не дадоха и да прегърнем ковчега.

После веднага по автобусите.

Моментално ни купиха и донесоха билетите за обратно… На следващия ден…

 

През цялото време с нас беше цивилен, но с военна осанка, който не ни даде да излезем от стаята и да купим храна за из път. Недай си Боже да заговорим някого, особено пък аз. Като че ли можех да говоря, аз тогава не можех вече и да плача. Когато си тръгвахме, дежурната сестра преброи всички кърпи, всички чаршафи… Веднага ги мяташе в полиетиленов чувал. Вероятно са ги изгорили… А за хотела си платихме ние. За четиринадесет дни…

Клиника по лъчева болест — четиринадесет дни… За четиринадесет дни човек умира…

В къщи заспах. Влязох в стаята и рухнах на кревата. Спах три денонощия… Не са можели да ме вдигнат… Дошла „Бърза помощ”. „Не, — казал докторът, — тя не е умряла. Ще се събуди. Това е страшен сън”.

Бях на двадесет и три…

Помня онзи сън… Идва при мен починалата ми баба, в тези дрехи, в които я погребахме. И започва да приготвя елхата. „Бабо, за какво ни е тази елха? Та сега е лято?” — “Така трябва. Скоро твоят Васенка ще дойде при мен”. А той е израстнал сред гората. Помня… Вторият сън… Вася идва, облечен в бяло и вика Наташа. Нашето момиченце, което още не бях родила. Тя вече е голяма, а аз се чудя: кога е успяла да порастне толкова? Той я подхвърля леко във въздуха, а те се смеят… Гледам ги си мисля, че щастието е толкова просто нещо. Толкова просто! А после ми се присъни… Че ходим с него по водата. Дълго-дълго се разхождаме… Молил ме е, вероятно, да не плача. Давал ми е знак оттам, Отгоре. (Замлъква задълго.)

След два месеца дойдох в Москва. И от гарата – на гробището. При него! И там, на гробището, започнаха родилните болки. Веднага, щом започнах да си говоря с него… Извикаха „Бърза помощ”. Аз казах адреса. Раждах на същото място… При същата тази Ангелина Василиевна Гускова… Тя още тогава ми каза: „Като тръгнеш да раждаш, идваш веднага при нас”. Че къде другаде да ида? Родих две седмици преди термина …

Показаха ми я… Момиченце… “Наташенка, — извиках я аз. — Баща ти те нарече Наташенка”. Външно здраво детенце. Ръчички, крачета… А имала цероза на чения дроб… В черния дроб – двадесет и осем рентгена… Вроден порок на сърцето… След четири часа казаха, че момиченцето е умряло. И отново, няма да ви я дадем! Как така няма да ми я дадете! Аз на вас няма да ви я дам! Искате да я вземетe за науката, а аз ненавиждам вашата наука! Науката ви ми взе него, а сега още иска … Няма да ви я дам! Ще я погреба сама. Заедно с него… (Започва да шепти)

Не ви казвам правилните думи… Не тези… Не трябва да викам след инсулта. Не трябва и да плача. Но искам… Искам да знаят… На никого не съм разказвала това… Когато не им дадох малкото си момиченце. Нашето момиченце… Те ми донесоха една дървена кутийка: „Тя е вътре”. Погледнах: а те й сложили пелени. Тя лежеше така, в пелени. Тогава заплаках: „Сложете я в краката му. Кажете му, че това е нашата Наташенка”.

 

На гроба не е написано: Наташа Игнатенко… Само неговото име е там… Тя беше още без име, без нищо… Само душата… Душата й погребах там …

Идвам при тях винаги с два букета: един — за него, а вторият, в ъгъла слагам за нея. Пълзя до гроба на колене… Винаги на колене… (Несвързано). Аз я убих… Аз… Тя… Ме спаси… Моето момиченце ме спаси, тя е приела цялото облъчване върху себе си, станала е приемник на удара. Такава мъничка… Трохичка… (Задъхва се) Тя ме предпази… Но аз ги обичах и двамата… Нима… Нима може да се убие с любов? Такава любов!! Защо са заедно? Любовта и смъртта. Винаги са заедно. Кой ще ми обясни? Кой ще ме упъти? Пълзя до гроба на колене … (Замълчава задълго).

…Дадоха ми апартамент в Киев. В голяма сграда, където сега живеят всички, които си тръгнаха от атомната станция. Всички са познати. Апартаментът е голям, двустаен, за какъвто мечтаехме с Вася. А аз се побърквах в него! Във всеки ъгъл, където и да погледна – той. Очите му… Започнах ремонт, само и само да правя нещо, да не стоя на едно място. И така две години… Сънувам сън… Вървим заедно с него, а той е бос. „Защо винаги ходиш бос?” — „Понеже нямам какво да обуя”. Отидох в черквата. Свещеникът ме научи: „Трябва да купиш чехли голям размер и да ги сложиш в нечий гроб. Сложи вътре бележка, че са за него”. Така и направих. Пристигнах в Москва и веднага — в черквата. В Москва съм по-близо до него… Той лежи там, на Митинското гробище… Разказвам на служителя историята, така и така, трябва да предам чехлите. Пита ме: „А знаеш ли как трябва да се прави?” Още веднъж ми обясни… В този момент внесоха да опяват един стар дядо. Приближих се до ковчега, повдигнах наметката и сложих чехлите. „Написа ли бележката?” — „Да, написах я, но не съм добавила в кое гробище е погребан”. — „Там всички са в един свят. Ще го намерят”.

 

Нямах никакво желание за живот. През нощта седя до прозореца, гледам в небето: „Васенка, какво да правя? Не искам да живея без тебе”. През деня вървя покрай детската градина, заставам и гледам… Гледам и гледам децата… Започнах да се побърквам! И започнах да го моля през нощта: „Васенка, ще родя детенце. Страх ме е да оставам сама. Не издържам повече, Васенка!!” А друг път му казвам: „Васенка, не ми трябва мъж. Няма по-добър мъж от теб. Аз искам детенце”.

Бях на двадесет и пет…

Намерих един мъж… Разказах му всичко… Цялата истина: че имам една любов, за цял живот. Разкрих се цялата пред него… Ние се виждахме, но никога не го поканих вкъщи, там не можех. Там беше Вася…

Работех като сладкар. Правя торта, а сълзите ми капят. Единственото, за което молех момичетата, беше: „Не ме съжалявайте. Ако ме съжалявате, ще си отида”. Исках да бъда, като всички. Няма нужда да ме съжаляват… Някога бях щастлива…

Донесоха ми ордена на Вася… Червен цвят… Дълго време не можех да го гледам. Сълзите ми капеха…

 

…Родих момченце. Андрей… Андрейка… Приятелките ме спираха: „Не можеш да раждаш”, а лекарите ме плашеха: „Организмът ви няма да издържи”. После… После казаха, че той ще се роди без една ръка… Без дясната… Апаратът показвал. „Е, и какво? — мислех си. — Ще го науча да пише с лявата”. А се роди нормално, красиво момченце… Вече е ученик, учи се за отличен. Сега вече имам някого, заради когото дишам и живея. Лъч светлина в живота ми. Той всичко разбира: „Мамченце, ако отида при баба за три дни, ще можеш ли да дишаш?” Няма да мога! Боя се да се отделя от него и за един ден. Вървим по улицата… И аз чувствам, че падам… Тогава ме удари първият инсулт… Там, на улицата…. „Мамо, да ти донеса водичка?” — „Не, стой до мен. Никъде не тръгвай”. И го сграбчих за ръката. После не помня… Отворих очи в болницата… Но така съм го хванала, че после едва са го откъснали от мен. Ръката му дълго време беше синя. Сега излизаме от дома: „Мамо, само не ме хващай за ръката. Няма никъде да тръгна без теб”. Той също е болен: две седмици в училище, две вкъщи с доктора. Ето така живеем. Боим се един за друг. А от всеки ъгъл гледа Вася… Неговите снимки… През нощта си говоря с него, говоря, говоря… Случва се понякога да ме помоли насън: „Покажи ми нашето детенце”. Идваме с Андрей… А той довежда със себе си дъщерята. Винаги е с нея. И само той си играе с нея…

Ето така живея… Едновременно в реалния и измисления свят. Не знам къде ми е по-добре … (Става, приближава се до прозореца). Ние тук сме много. На цялата улица, така я наричат – чернобилската. През целия си живот тези хора са работили ина станцията. Много от тях и досега ходят там на работа, сега там се пази на смени. Там вече никой не живее и никога няма да живее. Всички те са със тежки заболявания, с инвалидност, но не си напускат работата, дори и не мислят за това. Те нямат живот без реактора, той е техният живот. Къде и кому са нужни сега на друго мято? Често умират. И умират на мига, вървял и паднал, заспал и не се пробудил. Носил цветя на сестрата и сърцето му спряло. Стоял на автобусната спирка… Те умират, но за тях никой не е разказвал истински. За това, което сме преживяли… Каквото сме видели… Хората не искат да слушат за смъртта. За страшното…

Но аз ви разказах за любовта. Как обичах…”

 

„Хората не искат да слушат за смъртта. За страшното…

Но аз ви разказах за любовта. Как обичах…“

 

„Хората не искат да слушат за смъртта. За страшното…

Но аз ви разказах за любовта. Как обичах…“

Людмила Игнатенко, жена на загиналия пожарникар Василий Игнатенко

 

* Бележка на преводача: Историята на Людмила е увековечена в документален филм (тотално ненамираем), шведко-украинско производство, който се казва „Гласът на Людмила“ и е спечелил главна награда на фестивала за шведско документално кино. След премиерата на филма, режисьорът с огромни усилия успява да издейства пропуск за Людмила и през 2002-а тя се връща, за да издири въпросната фотография в призрачното общежитие. За жалост, тя е изчезнала… а режисьорът, който я придружава, на изхода на обекта се замерва с дозиметър и установява, че за кратък период е облъчен с 80 пъти по-голяма доза от нормалната.

Людмила е жива и до днес, както и синът й Андрей, който е математик.




Линк към цялото произедение на руски ТУК.




Гласувай:
31



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mafani - Не ми достигат думи...
20.03.2011 22:57
разплаках се и за съпруга й и за малката Наташенка и за хората в Япония...
Пази ни Боже!
цитирай
2. dorichela - Мафани,
20.03.2011 23:00
и на мен не ми достигаха след като го прочетох.... Отдавна разказ не ме беше просълзявал...
цитирай
3. 4aiotgluhar4e - Прочетох. Още снощи! И осъмнах в ступор.
20.03.2011 23:14
Скоро някой беше постнал един клип за Припять. Още преди проблемите с Фукушима. Все се питам дали е случайност или се явяваме на поправителен.
цитирай
4. injir - Toва е истината. А на нас ни разка...
20.03.2011 23:15
Toва е истината. А на нас ни разказваха преди време друго. И днес ни залъгват, че такива неща не се случват...
цитирай
5. dorichela - Чай от глухарче,
20.03.2011 23:16
не вярвам, че е поправителен.. Няма как да вземем този изпит, освен, ако не премахнем всички АЕЦ. Поклон пред работниците във Фукушима, които съзнателно са там и овладяват положението...
цитирай
6. dorichela - Инжир,
20.03.2011 23:17
само съм чувала.. Майка ми ми е разказвала, аз тогава съм била бебе...
цитирай
7. tit - Любовта е над смъртта и
20.03.2011 23:33
заряда и е по-силен!
Да ти кажа ли, че почти през цялото време в ума ми беше - "Колко славянско!".
цитирай
8. dorichela - Тит,
20.03.2011 23:38
малцина обичат така.. Не знам дали е до славянското...
цитирай
9. tit - Имам предвид начина, по който е разказано.
21.03.2011 00:06
А когато любовта..., не знам.
Човек може да преценява чувствата, когато изпадне в подобна ситуация.
Не е уместно да водим разговор по темата под този постинг!
Просто да помълчим и да помислим...
Много да мислим, вгледани в себе си!
цитирай
10. esen - Тук само мълча... и...
21.03.2011 00:11
плача!
цитирай
11. bizcocho - Помня го този първи май. . . . Народа ...
21.03.2011 03:00
Помня го този първи май.... Народа изкупи марулите от пазарите за да празнува... Медиите мълчаха... Казваха, че всичко е нормално... А марулите поглъщат радиацията... Изслушвах надве - на три новините по БНТ - то какво ли да им слушам на тях! Успявах да хвана "Свободна европа", заглушаваха ги, но техниката ми бе добра...Миех всичко дълго и внимателно - и продукти и дом... буквално дезинфекцирвах всичко... и се мълчеше... престъпно се мълчеше! Носеха се слухове, че тези от министерските съвети си доставяли храната от чужбина... може и да е вярно, не знам... Но, че с марулите, погълнали дошлата радиация, отпразнува 1. май народа, знам... Знам и че не от българските медии чух за нея!
цитирай
12. martiniki - ...
21.03.2011 06:34
и на мен ми мина мисълта да го споделя, за да се прочете от повече хора, какво знаем ние
цитирай
13. hristo27 - Уникално! А това се е случило със ...
21.03.2011 09:36
Уникално!
А това се е случило със стотици жени, майки и сестри.
Както и сега в Япония.
цитирай
14. dorichela - Трудно ми е да коментирам под този ...
21.03.2011 11:10
Трудно ми е да коментирам под този текст и да отговарям..... Струва ми се, че каквото и да кажа, ще звучи банално..
цитирай
15. ady - Потресена съм
21.03.2011 12:41
от както прочетох сутринта не мога да спра да мисля за това! А къде може да се намери цялата книга?
цитирай
16. veseliak - Потресаващата истина
21.03.2011 13:28
През неземната любов до неземната болка и страдание за поколения наред. Горките хора. Невинните жертви на сбъркана идеология...
Каквито бяхме и ние тук, със свежата салатка по масите. Така и не разбрахме тогава, мащаба на случващото се...
цитирай
17. dorichela - Ади,
21.03.2011 13:34
в интернет я търсих, но вече я няма... Сега ще я издирвам по библиотеките, защото не вярвам в книжарниците да я има, онзи ден проверих в 2, но я нямаха....
цитирай
18. dorichela - Веселяк,
21.03.2011 13:38
нямам спомен от тогава, но са ми разказвали.... А са можели да ни предупредят....
цитирай
19. ady - Дори
21.03.2011 13:47
има я в блога на писателката, но на руски за съжаление.
цитирай
20. mileidi46 - O boje..iztrupnala sum...
21.03.2011 13:50
Ne moga da kaja ni6to!
Poklon.
цитирай
21. dorichela - Ади,
21.03.2011 14:00
не знам руски, но може да споделиш линк за останалите, които знаят и представлява интерес.
цитирай
22. анонимен - ПАЗИ НИ БОЖЕ ОТ ТАЗИ СТРАШНА БОЛКА. . ...
21.03.2011 14:21
ПАЗИ НИ БОЖЕ ОТ ТАЗИ СТРАШНА БОЛКА....... ТАЗИ ЧОВЕШКА БОЛКА КОЯТО Е ПЛОД НА НАУКАТА
цитирай
23. ady - Ще го направя
21.03.2011 14:52
като се прибера довечера.
цитирай
24. neprosvet - Потресена съм! Боже помогни ни н...
21.03.2011 22:52
Потресена съм! Боже помогни ни никога да не го преживяваме!
цитирай
25. ady - Нещо не можах да се
22.03.2011 08:49
справя с качването на линка. Довечера ще опитам пак.
цитирай
26. ady - Не се справям
22.03.2011 12:57
затова го копирам просто.
http://www.alexievich.info/booksRu.html
Ако някой може да я преведе би било добре.
цитирай
27. dorichela - Ади,
22.03.2011 15:04
благодаря, ще го копирам под поста като линк!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dorichela
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3889785
Постинги: 496
Коментари: 14852
Гласове: 43609
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031