Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.02.2014 00:03 - Всичко се е случвало и преди
Автор: dorichela Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2963 Коментари: 10 Гласове:
19

Последна промяна: 10.02.2014 00:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

2014-та. Тук. Началото. Разпиляна съм. Разхвърляна. Залюхана. С една дума – чайка. Тотална. Но щастлива. Обичам хаоса, но и той си пада по мен. Струва ми се. Събирам рошави мисли и ги редя по бели листове. Отделям ги с точки, понякога и запетайки, стига да улуча къде да ги поставя. Преповтарям се. Натъртвам. За да запомня. Докато не забравя и после пак... Отначало. Слагам си обеците и понеже може и да няма място по ушите, дупча и езика. Понякога и си записвам. По кожата. А колелото се върти.

Въртележка, като в детство - бърза, бясна и те кара да се смееш, да летиш. Емоция с аромат на захарен памук /и кебапчета?!/ и мили спомени. Времето е ластик - това си е на bapha, но важи с пълни сили. Време? Не винаги има... за всичко! Тогава имаше и беше безкрайно. Казвахме му лято. Не, казвахме им 1990 и... всичките. Тогава, когато.... стражарите гонеха апашите, а не обратното. Когато се крихме, за да се държим за ръка и да се целуваме. Когато в двора на училището се биехме за игрищата и масите за тенис.
2012-та. Изненадващо завръщащи се индивиди, секунда и половина време за реакция, смях и прегръдки. Реорганизация и реставрация. Един двор, една маса и една чешма. И пет години назад, а сякаш беше вчера... Хората - малко променени и все така същите. Пак сме си ние. Времето се ниже, а ние го нанизваме обратно. Нижем и кебапчета.
Пак сме там, където сме били – 2007-ма, сякаш времето е спряло и изобщо не е минало. Докато не свърши, като шепа пясък в длани. Колкото по-силно я стискаш и искаш да я уловиш, толкова повече се промушва между пръстите и изтича. Вятърът я понася, а в малките линии на живота, остават само песъчинки. Те, тези дребните, които не можеш да изчистиш от себе си, защото сте едно. Докато не съберете длани. Толкова, че да съберат нова купчина пясък.
Зада бъде Отново.

2009-та. Разбивам си главата-метафорично. И мета-физично. Но пък се намира лепило. Също като в 90-те. Само, че тогава лепилото беше реално, /както и желанието ми да се люлея без ръце/ и ме спаси два пъти в рамките на месец от изтичане на безценната ми сива меласа между ушите. Тъпо и упорито! Сега е метафорично, но отново ми помага по същите причини. Защото съм с една идея по-малко тъпа, но все толкова упорита.

2013, историята се повтаря, уж си научих урока, но „Госпожо, не бях подготвена за изненадващо контролно“. А едно време не вярвах, като ми казваха, че животът е по-кофти учител от Химика, който ми писа 2-ка в девети клас, защото „хлорът не е на буци“. Е, това го разбрах, както и някои други работи, но явно още имам глава, че и други части за трошене, за да опитам по различен начин да достигна до желания резултат.

2006-а. Всичко е ново, ново, ново. Нови емоции, ново ширини, нови хора. Опити. Оцеляване. И незабравими спомени. Удрят ме като влак, всеки път, когато имам нужда от тази доза свобода и безразсъдност, така прилежаща за онези години. А после връщането...на мястото, където апашите гонят стражарите и вече не е нужно да се криеш, когато се целуваш, защото има на показ далеч по-крайни неща. Детството си отлетя, порЕснах, нищо че пих хапчетата на Пипи. Е... поне активно инвестирах в спомени.

2011. Може да е края на годината, но отново съм с ново начало, този път е хубаво. Като тогава. Нови хора, нови хоризонти, само смехът ми е същия. И аз. Върнах се, грабнах се за гушата и се пренесох малко напред. Със същият онзи ентусиазъм и със същото онова желание, което ме поведе тогава. Страхът го имаше, но за кратко. А колко е хубаво после! Когато го победиш! И му се измееш: „Ха-хаааа! На ти! Видя ли, бе, Страх! Кво щяло да стане! Е к‘во! Хубаво, как к‘во!“

Понякога, но само понякога, си задавам сакралния въпрос: „И ся кво ше прайм?“ Той беше нещо като мантра на безработното лято на 2010-та.. Тогава, когато паднах метафорично. Е, не е като мега падането по стълбите през 2005-а и мини-версията му през 2008-а, но пак се брои. Даже в пъти, защото ми отне доста повече време да се изправя и болеше малко по-така от изкълчения глезен и деформирания кокал на десния крак. Но пък няколко ръце тогава ме издърпаха, прегърнаха ме, а после ме пернаха зад врата и ми изтупаха праха. Същите тези ръце ме държаха за ръка снощи и ми спираха кръвообращението, защото ги беше страх от филма...

Отварям си спомените. Прашасали албуми и няколко виртуални страници. Смея се. Ах, ти.. минало аз, колко си било щураво. И ненормално. Що глупости си правило. Какви снимки си си правило и какви умотворения си писало. Смях в залата. Но се натъквам на скритите писаници, които ми показват другото тогавашно аз. Онова, скритото вътре. Което не всеки вижда. Зад усмивката на лицето. И макар, че понякога звучи тъжно, пак ме кара да се усмихвам. Защото когато се погледна в очите, се виждам. Все още съм там. И не съм се изгубила. Напук. На пошлите, на лошите, на циничните, към които понякога залитам.... Не, не съм се изгубила. Има ме, все още. Усещам си онези емоции и преживявам онези мигове...

2014-та. Всеки ден живея в Дежа Вю. Изживявам емоции, които съм преживявала, по нов и различен начин. Заобиколена съм от същите хора, в които отквирам и нови неща, но те пак са си същите... И това ми харесва. Знам, че другото хвърляне на заровете, може да ми даде шанс, за който не предполагам, че ще получа, но независимо дали ще е кал в раната или златна лъжица в устата, има кой да сподели това с мен. В крайна сметка шоуто трябва да  продължи... Защото то никога няма да свърши! И никога няма да е същото, но да не забравяме, че топлата вода е вече открита...

 




Гласувай:
20
1



1. tit - хубуу, де - някой не те е разбрал...
10.02.2014 00:18
ма що показва, че е глупак, гласувайки с минус?:))

мислех си за пясъчния часовник, докато те четях...песъчинките за времето.:))

Лека седмица, Дори!
цитирай
2. dorichela - Тит,
10.02.2014 00:22
то така за против уроки сигурно :D Лека седмица и на теб, Теди! :)
цитирай
3. mar866 - ...
10.02.2014 12:42
мдааа...дежа вю, само преди няколко дни, споменах и аз същото...
не може да избягаме от "дежа вю"-то, затова и си озаглавих едно клипче - over and over again...
цитирай
4. dorichela - Мар,
10.02.2014 13:01
видях го клипчето.... :) Много сте добри :) Шуп-шуп-шуп...
цитирай
5. makont - Дорич, открит тунел във времето.
12.02.2014 15:20
харесаха ми твоите подскоци в годините. Личи си, че си палавница. Остани такава, непроменена, поумняла, все пак сивото е опазено, а сърцето ти голямо. Никога не се научих да играя на ластик. Прегръдки, момиче, ох, забравих усмивки!
цитирай
6. dorichela - Маконт,
12.02.2014 18:56
хаотични са и все пак се вижда някакво последователно действие :) Не може да е нормално :) Прегръдки и усмивки за теб! :)
цитирай
7. valer1961 - ДЕЖАВЮ
13.02.2014 23:11
разкошно поднесено,замислящо и....абе яко е...поздрави!
цитирай
8. dorichela - Валер,
14.02.2014 10:48
благодаря :)
цитирай
9. martito - Ти си си дете:)
15.02.2014 11:04
Само дето звучиш по-мъдро, но не заради годините, а заради преживелиците:)))
Трупай спомени и емоции и с тях напред, напред... :)
цитирай
10. dorichela - Наденце,
15.02.2014 14:58
дете ми звучи по-хубаво от "госпожата" :D Напред-назад... важното е движение да има :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dorichela
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2609159
Постинги: 496
Коментари: 14846
Гласове: 43470
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031