Неделя – 7,30, телефонът ми звъни, а аз се псувам наум защо съм толкова тъпо парче, че да не си изключа алармата и да се наспя. След точно 3 секунди се усещам, че днес, аджеба, ще политаме с чайките и чайниците и всъщност имам 15 минути, за да си измия физиономията и да се изстрелям да ги взема, плюс един Батман.

Някак си успявам да съм точна, минаваме да нахраним Орлето и политаме на юг. Всичко е мнооого хубаво, ако можехме да постигнем консенсус относно температурата в колата, отварянето на прозорците, запасяването с кислород, климатика, вентилатора, музикалното оформление, разположението на слънцето и ей-такива житейски проблеми на ранобудните пътуващи.

Докопваме се до чисто новата граница с Гърция и минаваме за няма и 5 минути. Аз {сърце} свободното пътуване! По пътя не срещаме кьорава кола, все едно бомба е паднала, но в момента, в който пристигаме в Александруполи, осъзнаваме защо е така. Всички коли са ТАМ. Полутахме се известно време, пък си спряхме на платен паркинг като бели хора, че да ни е мирна главата.

Разхождаме се по крайбрежието и ми мирише на море, бе! Много е хубаво! Вярно, още ветровете яко бушуват, но аз морето си го обичам всякак, така че и само да го гледам, на тоя етап ми стига. Гърция може да е в криза, но гърците не са. Кафенетата са фраш, едно върху друго, хората също, подозирам, че ако решат, могат да поставят нов световен рекорд по най-много гръмогласни хора събрани на възможно най-малко място.

След известно време лутане из уличките, ламите спаски започват да си искат своето и започваме да душим наоколо за манджорене. Тук отново се стига до ситуацията 4-ма души с четири различни мнения от сувлакита и панцети до морски дарове и колюкитакита. В крайна сметка след много лутане и чудене, във второто заведение улучваме да има ¾ от нещата, които търсим, така че направо кацаме на столчетата.

Разходката вече е с една идея по-приятна. Някои даже имат сили и да засладят. Сядаме да пием блажено кафенце, което се оказва еспресо скоросмъртник, но за сметка на това фрапето е уникално! Никой за никъде не бърза... всички са тотален айляк. Обстановката е толкова успокояваща, че почти забравям, че утре е понеделник....

За жалост, обаче е и трябва да потегляме обратно. Разбираме, че доближаваме Асеновград, когато освен камъните в бъбреците, започва да ми пада и панела на CD-то от чудесните пътища, за които плащам винетки и данъци. О, родино, мила! Играем си на сянка ли е, или дупка. Обикновено е второто. А след смрачаване – съвсем.

Все пак успяваме да се приберем с  всичките гуми и джанти по местата, с бъбреци под мишниците и в добро настроение. Днес беше една добра неделя, готова съм да посрещна понеделника... 

обожавам и супия(т.е. сепия), готвят я като винен кебап с телешко. Май съм гладна, щом първо това ме впечатли. Завиждам Ви благородно. А аз цяла неделя чоплех цифри. Страхотна си! Много бързминаваща седмица, слънчевобезпроблемна и в събота и неделя пак. И да пишеш!

а дано да имаме възможност всяка събота и неделя да сме на някъде! :)

Обичам ги тия твои.. ъъъ.. ваши разходки:)))) Описваш ги така, сякаш и аз съм с вас:))))) Хм... не е лошо като идея.. аз ще съм ви полтъргайсчето:)))))))))))))))))))

хаахах добре си дошла :) Само не закачай чайника, че е чувствителен на тема полтъргайсти :)

В никой случай!!!:))))))))))))))) Аз ще съм добро полтъргайсче - ще си закова дъсчицата да не хлопка:))))))))))))))))))))))))))))

Здрасти, Дории :)) След дълго отсъствие(близо 2 години) пак съм тук и гледам бая постове си понасъбрала и ще имам дълго време да чета. Сърдечни поздрави и ти пожелавам да пътуваш колкото се може по-често :))

добре си дошъл :) Радвам се, че някой се е завърнал, обикновено става все обратното.... А за пътуванията - Пожелавам ти и на теб същото!

има еднииии октоподчета...

а дупките по пътищата си ги знаем...
Много вкусен разказ!

не ги пропуснахме пипалата.. мляс :)